BG PORTALS

Христо Христов

Въпросът е дали медиите, които обвиняват представители на различните власти в корупция и непрофесионализъм например, не са засегнати от същите пороци, пише в “Дневник” Христо Христов. Седемнайсет години след формално обявения край на комунизма в България и два месеца преди приемането й в Европейския съюз, с което формално ще бъде обявен и краят на прехода, могат да се изведат

четири основни принципа на различието

между двете държави – предишната, на режима на на Живков, и съвременната българска държава.

Първият е смяната на политическата система. Еднопартийното управление на комунистическата партия беше заменено с парламентарна република, в която управлява партията, спечелила най-много гласове – самостоятелно или в коалиция с други политически сили за срок, посочен в конституцията.

Втората е свързана с промяната на собствеността, с частната инициатива и икономическата свобода. Комунистическата планова икономика, довела страната до банкрут и оставила в наследство 11 млрд. долара външен дълг, беше заменена с принципите на пазарната икономика и конкуренцията.

Третата разлика е преориентацията във външната политика. “Дружбата от векове за векове” със Съветския съюз, започнала с военна окупация от Червената армия, преминала през безпрекословна подчиненост на вождовете в Кремъл и завършила с разпадането на Варшавския договор, беше заменена с официално формулирана политика на равнопоставени и взаимно изгодни отношения.

А България вече е член на НАТО и прекрачва прага на обединена Европа. По ирония на съдбата това се случва при управлението на правителство, чийто министър-председател е лидер от политическата сила, наследила бившата комунистическа партия, и от президент, който е негов предшественик на партийния лидерски пост и като такъв оглавяваше уличните протести против операцията на Северноатлантическия алианс в Косово през 1999 г.

Четвъртата промяна е свързана с утвърждаването на основните човешки права чрез новата конституция на България. Свободата на словото, на вероизповедание и на придвижване, неприкосновеността на кореспонденцията и правото на информация и на свободно сдружаване са основополагащи за различието на днешната държава спрямо епохата, в която всички тези “права” се контролираха от репресивния апарат на тоталитарния режим – Държавна сигурност.

През годините в общественото пространство се е утвърдило мнението, че

от изброените завоевания на демокрацията най-безспорното е свободата на словото.

И това не е никак случайно. България е дала световен пример за цената на тази свобода с убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 г. за това, че казваше истини за комунистическото управление и неговия ръководител.

Но ако икономическата система се развиваше по определени закономерности и следваше неизбежни процеси, ако външната политика беше функция на конкретна държавна политика, ако заедно с политическата система те бяха предмет на активна дискусия през целия период на прехода, то свободата на словото остана като стоварена от конституцията даденост, а стандартите, с които се измерва тази свобода, се превърнаха се в тема табу за обществения дебат.

Има обаче няколко обществено значими аспекта на понятието “свобода на словото”, които не могат да бъдат подминати без дискусия. Първият е, че състоянието на тази свобода не е само професионален проблем на медиите, а засяга реално цялото общество.

Т.нар. четвърта власт е тази, която без специално разписани правомощия и отговорности в конституцията или който и да било закон, на практика “контролира” трите останали власти – законодателната, изпълнителната и съдебната.

Това, което в съвременните демокрации се подразбира по дефиниция, е, че този контрол се осъществява в името на обществения интерес, т.е. в полза на потребителите на информацията. Което от своя страна също подлежи на обществен контрол -

дали медиите, които обвиняват представители на различните власти в корупция и непрофесионализъм например, не са засегнати от същите пороци.

У нас особеното е, че четвъртата власт е полето, където прожекторът осветява недостатъците на останалите власти и критиките към тях добиват легитимна публичност, но самите медии остават извън него.

Другата аномалия, която остава настрани от общественото внимание, е, че медиите все още не са започнали да говорят за собствената си отговорност за процесите през българския преход.

Една от видимите страни на тази отговорност е

съзнателно поставеният ореол върху известните лица на организираната престъпност,

или т.нар. мутри – контрабандисти, спекуланти и рекетьори, които благодарение на изпиращите услуги на медиите днес се подвизават като изтъкнати “бизнесмени”.

Медиите са тези, които станаха най-мощният проводник на принизяването не само на етичните, но и на естетическите критерии в съзнанието на огромни части от обществото, като тези критерии бяха заменени с откровено и целенасочено профанизиране.

Днес в най-мощните средства за информация пространството за сериозен разговор по сериозни и важни теми е сведено под санитарния минимум за сметка на комерсиални, при това от най-ниско качество забавления.

Някой би казал, че точно в това се крие свободата на словото – в свободата на избора, но въпросът е точно в това: има ли наистина избор в условията на тази почти тотално еднаква картина на медийната действителност?

Днес,

17 години след промените в България, словото се оказва тотално зависимо от комерсиализацията.

То все по-рядко служи за обмяна на реални идеи и все по-често за рекламни кампании в двете им разновидности, добили известност като бял и черен пиар.

Останалите три власти изглеждат днес напълно победени от четвъртата. Причината е, че медиите държат в ръцете си онова оръжие, чрез което управляващите много лесно могат да загубят или да спечелят доверие. Това е силата да формираш общественото мнение, особено когато не носиш отговорността.

По-лошо от това обаче е, когато официалната власт и медиите единодействат умишлено, защото тогава за свободата на словото като ценност на демокрацията въобще не може да се говори.

Така стигаме до най-важния въпрос, който днес по различни причини се заобикаля – може ли словото да е свободно, ако медиите са зависими? У нас съществуват няколко фактора в подкрепа на отрицателния отговор на този въпрос, които отдавна са забелязани от авторитетните световни организации, занимаващи се с проблемите на свободата на пресата.

Първата зависимост е свързана с политическата намеса – не са един или два случаите, когато намесата на управляващите в работата на средствата за масова информация е имала очевидни последици за тяхната независимост.

Печално известна е практиката в различни периоди на прехода пряко от пресцентъра на правителството да диктуват кои и какви да са новините в държавните медии.

В недържавните лостовете са по-невидими, но и по-опасни, защото са свързани с икономически натиск и пазарни заплахи. Един от най-разпространените варианти е свързан с отнемането или неподновяването на лицензите, което обяснява защо решаването на този проблем беше отлагано и продължава да се отлага с години.

А когато залогът е голям, най-лесният начин е да се намекне на медията, че от поведението й зависи нейното бъдеще.

Втората зависимост може да се нарече само икономическа. В битката за по-голям дял от пазара на реклами, които формират основните приходи на медиите, кръгът на интересите, които не бива да се засягат, става твърде широк.

А когато към това се прибави и наличие, макар и скрито, на монопол върху рекламните потоци, тогава за независимите медии остава да оцеляват в ситуация на финансово менгеме.

Не случайно в последното изследване на “Фрийдъм хаус” за състоянието на свободата на словото в България се посочва, че се засилва точно този икономически натиск.

Третата зависимост е от миналото. България остана последната страна от бившия социалистически лагер, в която досиетата на бившите репресивни служби останаха затворени и това се превърна в един от най-успешните механизми за поставяне в зависимост на публични фигури.

А с прилагането му в медиите положението става страшно. Защото чрез зависимостта от миналото се манипулира бъдещето. Последният скандал с досиетата от това лято е показателен за това как властта не се свени да прибегне до досиетата, за да се разправи с журналисти, които им развалят медийния комфорт.

Показателен в това отношение и е фактът, че от поканените от председателя на Българската медийна коалиция Георги Лозанов 300 водещи журналисти

само около стотина се присъединиха към гражданската инициатива “Чисти гласове”

за отваряне досиетата на журналистите, социолозите и собствениците на медии, тоест на онези, които най-мощно формират общественото мнение.

Тези проблеми на словото все още не са станали предмет на дебат в гилдията. Въпреки че от две години съществува етичен кодекс на българските медии, неговите норми продължават всекидневно грубо да се прегазват, а създадените регулаторни органи са далеч от възможността да влияят значително върху тези процеси.

За съжаление свободата на словото в България вече не се измерва с възможността да кажеш това, което мислиш, изразявайки свободата на духа. А обратното е немислимо. Не може словото да е свободно, а духът – зависим.

От тази гледна точка утвърждаването на свободата на словото като свобода на духа се оказва неизпълнена задача и непостигната цел. Но не и непостижима. Доказват го тези, които не се прекрачили границите на недопустимите компромиси и въпреки трудностите следват стандартите на професионалната журналистика. Днес те изглеждат малцинство, но да не забравяме, че няма статукво без алтернатива.

Авторът е първият носител на новоучредената награда за принос към свободата на духа в България за 2006 г. на фонд “Георги Василев”, с която той е отличен за книгата му “Убийте Скитник” (Българската и британската държавна политика по случая Георги Марков). Есето е прочетено при връчването на наградата на 31 октомври.